Вероятно малко българи в късната есен на 1989-а са съмнявали в настъпването “светлото бъдеще”. Почти всички ние бяхме убедени, че много скоро ще станем ако не като Швейцария, поне като Швеция. Че богатият, културен и демократичен Западен свят ще протегне ръка на малката ни страна, току-що показала се зад рухналата Желязна завеса. Защото помнехме плана “Маршал”, който много бързо възстанови в Западна Европа последиците от последната световна война. Да не говорим за напълно разрушената, победена, окупирана и разделена Германия, в чиято западна част едва 7 години след 1945-а се заговори за “немското икономическо чудо” /Wirtschaftswunder /. Е, казвахме си ние, благоденствието наближи, въпрос на няколко години е да се върнем в обществото на цивилизованите народи и заемем достойно мястото си в свободния, лъскав и напълно демократичен свят.
Нито едно от тези очаквания не се сбъдна. Четвърт век по-късно България се намира в огромна духовна и икономическа криза, напомняща не само социалистическото безвремие, но и сравнима с национална катастрофа. Обезверена нация, масова безработица, беззаконие, корупция в невероятни размери, нечувана девалвация на моралните стойности, компрометирано здравеопазване, западнало образование, избягало завинаги цяло младо поколение. Всеки ден медиите осветляват нечия ужасна драма, самоубийство, недоимък, унижение. Те всъщност са много, много повече -защото има хиляди хора, умиращи заради липсата на здравни осигуровки, хиляди инвалиди, преживяващи с по сто и няколко лева, стотици хиляди социално слаби, чакащи с надежда два пъти в годината кашона с леща и бутилка олио с благородния надпис “Помощ от ЕС”. Българите днес са най-отчаяната нация, с “най-декапитализираната икономика”, с най-неефективната съдебна система, с най-неграмотните ученици в Европа, с нарастващо в геометрична прогресия циганско население, променящо много бързо и видимо демографския облик на цели региони, с ясно очертано разделение на свръхбедни и свръхбогати – белег на т.нар. “бананови” републики. Да не говорим за престъпността, разпространението на наркотици, свободното проповядване на радикален ислям, за огромния списък общини, молещи Брюксел да им отпусне пари за преасфалтиране на 3 улици или нови плочки за на някой тротоар. Сякаш дойде “сиромашията, която ни убива и нравствено, и физически…” – за която бе писал някога великия Ботев.
Но най-страшната от тези злини е опасността да дойде края на една идея – идеята за България. Днес думите “Родина”, “Аспарух”, “Симеон”, “Иван Асен Втори”, “Шипка”, “Левски”, “Ботев”, “Вазов” са или нещо абстрактно и неразбираемо, или просто имена на улици, площади или пазари за хиляди млади хора. Една анкета сред подрастващи от края на миналата година установи, че над 90% от тях имат само едно желание – да се махнат от тази страна и то завинаги. Няма съмнение, че ще го направят. Те са поколението на прехода и са израсли с хиперинфлацията, мутрите, чалгата, безнаказаността, заменките, фалитите, с фалша, празните думи и обещания на толкова политици и правителства. Те помнят тревогите и мизерията на родителите си и благоденствието на кварталните мутри. След 50 години – ако сегашните тенденции се запазят – на територията на България ще живеят едва 5 милиона души и един твърде малък процент ще са българи. И както до неотдавна мургави български граждани отговаряха уклончиво на въпроса какви са с думите “Аз съм от малцинствата”, много вероятно е и бъдещите българчета с неудобство да казват същото, но в собствената си страна. Напълно е възможно в идните векове името България да остане свързано единствено със спомена за изчезнал народ, разпръснал се посвета заради и изгубил безвъзвратно Родината.си.
Кой убива идеята и усещането за България? Кой би искал да зачеркне хилядолетния ни идеал, оцелял през толкова перипетии и епохи на неописани и неописуеми страдания? Къде изчезна оня патриотизъм, с който българските войници вървяха пеш три дни и нощи от турската граница до възвишенията на Сливница през 1885-а за честа да влязат в бой и умрат за Родината си? Къде остана всенародната радост при вестта за началото на Балканската война през 1912-а, когато всички църковни камбани в България забиха тържествено, а населението се прегръщаше като на сватба? Напразни ли са били всички велики български победи – от тази на Аспарух при Онгъла до Шипка, Одрин и Дойран? Напразна ли е била саможертвата на героите ни, вековният стоицизъм, “изтърпяване на нетърпимото”? Имаше ли в крайна сметка смисъл от Априлското въстание, от Перущица и Батак ?
Страшен е самият факт, че подобни въпроси могат да бъдат зададени.
Исторически погледнато, добрият, благороден и демократичен Западен свят сякаш предпочиташе да останем в небитието. България би могла да види свобода много по-рано ако Наполеон не бе нападнал Русия в началото на ХІХ в. Великите сили реагират гневно и яростно при появата на Санстефанска България, която включва два български вилаета според османските карти – Източен и Западен . Тази нова голяма балканска страна, населена с българи – от Охрид и Ниш до Лозенград и Галац ги кара веднага да поискат ревизия на мирния договор и да свикат позорния Берлински конгрес. Великобритания дори изпраща флота си при Дарданелите за да предотврати превземането на Цариград и пълния разгром на Турция. В Берлин британския външен министър Бенджамин Дизраели освен всичко друго иска София и Варна да бъдат извадени от Княжество България. Същият Дизраели, за когото Вазов пише при вестта за кончината му :“и всичко се засмя- от Лондон до Батак”. На Берлинският конгрес представители имат Румъния, Сърбия и дори Черна гора, но не и България. Ужасното решение да разкъсат страната ни на 5 части отвори огромна рана в душите на милиони българи, а голяма част от тях са върнати безмилостно в ръцете на вековния поробител.
Западният свят не ни протяга ръка и 7 години по-късно, когато след обявяване на Съединението младата българска войска разбива напълно нахлулите сръбски. Армии, но поне не иска промяна на статуквото. Неадекватното държане на Фердинанд и недомислието да не пратим войска в Македония през Първата Балканска война доведе до нова национална катастрофа. Също толкова пагубно бе решението да застанем на страната на губещите в последвалите две световни войни, с което завинаги се простихме с надеждите за национално обединение.
Ньойският мирен договор още веднъж унижи и разкъса България, след края и на Втората световна война за нас пак бе отредено място сред победените.
Можем да потърсим краха на идеята за България и в годините след 9-ти септември, когато бяха отречени и забранени вековните вярвания и традиции на българина. “И чуждите завоеватели не можаха да победят тази ДЪРЖАВА НА ДУХА, защото в защита на българския народ в плътен строй стояха българският език, писменост и култура” – пише с възхищение академик Дмитрий Лихачов. Но което не успяха чуждите, направиха го свои. Идеологията опита замени и забрани християнството. Комунистическият режим направи всичко, за да възпита поколения от “интернационалисти-безотечественици”. Националното самосъзнание бе оставено на втори план, по-важна бе предаността към партията. Стигна се до насилствено отричане на българското и българщината в цяла Югозападна България заради решението на Сталин и Коминтерна. Дори патриархът Вазов бе заклеймен като буржоазен писател-шовинист, да не говорим за стотиците хиляди избити, арестувани и интернирани българи. Елитът на нацията бе унищожен безмилостно, в желязната хватка на ДС попаднаха свещеници, лекари, адвокати, писатели, предприемачи, учени и т.н. Новият режим нямаше нужда от мислещи хора, а единствено от сляпо подчинение, промити мозъци и скандиране до безкрай на партийните лозунги. Заклеймена като най-верния сателит на Москва, за България на Запад се създаде изключително негативна представа, олицетворение на която бе истерията след покушението срещу папа Йоан- Павел Втори и българската “следа”. Самият Агджа разкри наскоро в биографията си, че поръчителят е аятолах Хомейни, но това е друга тема.
Дали заради тази представа или пак поради решение на някои велики сили, безспорен е фактът, че Западът практически не помогна с нищо на България след падането на социлистическия блок. Крупни инвеститори така и не дойдоха, по-голямата част от чуждите инвестиции бяха и са насочени към строителството на хотели, офис-сгради и молове и твърде малко предприятия. Преходът към пазарна икономика се превърна в голямото Крадене, в разграбване и ликвидация на българската индустрия и природни богатства. Западът можеше да вложи няколко десетки милиарда у нас – както го направи например за бедна Испания, когато влезе в ЕИО, или дори няколко стотици милиарда – за да да спаси фалирала Гърция, но не пожела да го стори. Когато България фалира, милиони българи бяха принудени да работят при унизителни условия във ферми и като болногледачи, сервитьори и масажисти – нормално за една обслужваща нация. За чужденеца България е известна приятна и евтина дестинация с евтини нощувки, евтин алкохол, евтини магистрали, евтини жени, евтин секс, евтини политици и като цяло – евтини хора.
Отношението към нас като към хора “втора ръка” и в момента не се е променило. Ето един пример. На 8 ааприл 2014 год. стана ясно, че в Брюксел не са гледали проектното предложение на България за тунела под Шипка и ЕК отлага разглеждането му за следващ програмен период. Причината – съдебен спор за трасето. А всъщност става дума за един от най-важните проекти, защото би дал осъществил бърза и удобна връзка между два големи региона в Северна и Южна България, разделени от Стара планина. За тунел под Шипка се говори още от 1879-а година, а през декември 1897 г. Народното събрание единодушно одобрява проект за прокарването му. По една или друга причина той не е реализиран, а е изградена жп линията Царева ливада – Дъбово. Днес тунелът би струвал около 100 милиона евро, но за съжаление пак няма от къде да се намерят, тъй като явно за ЕС той не е приоритет.
Малко преди завършването на втория мост над Дунав се заговори за изграждане на нов високоскоростен жп път от София до Видин, който би съкратил пътуването от 4 на 2 часа. Изведнъж се появи готов проект, включващ 160 моста и 19 тунела с обща дължина над 36 км и стойност 2 милиарда и 600 милиона евро. Парите трябваше да дойдат по програма “Транспорт” и от НКЖИ обявиха предварително, че са почти осигурени и строителството започва. За обжалване на трасето и съдебни спорове не споменаха нищо.
Няма съмнение, за Европа е хубаво да има бърза връзка с Азия. Но за нас като страна е в пъти по-важно да има път между Русе, Велико Търново, Плевен, Ловеч, Севлиево, Габрово от Северна България и Пловдив, Стара Загора, Хасково, Казанлък от Южна България. Защото в тези райони живеят няколко милиона български граждани, а почти всички старопланинските проходи са затворени през зимата.
Една староиндийска мъдрост казва, че ако един човек не помни своето минало, това е краят на личността му. Същото се отнася и за всеки народ. Казал ни го е още Паисий. Едва ли българина, надживял Византийската, Османската и съветската империи ще изчезне толкова лесно от лицето на земята. Генът ни е да се борим и да оцеляваме, но е хубаво да се съхраним не само физически, но и да опазим автентичната идея за България, онази идея, от която предците ни и отстояваха с цената на всичко.
Румен Хитов
Comments
Кой уби идеята за България ?
Вероятно малко българи в късната есен на 1989-а са съмнявали в настъпването “светлото бъдеще”. Почти всички ние бяхме убедени, че много скоро ще станем ако не като Швейцария, поне като Швеция. Че богатият, културен и демократичен Западен свят ще протегне ръка на малката ни страна, току-що показала се зад рухналата Желязна завеса. Защото помнехме плана “Маршал”, който много бързо възстанови в Западна Европа последиците от последната световна война. Да не говорим за напълно разрушената, победена, окупирана и разделена Германия, в чиято западна част едва 7 години след 1945-а се заговори за “немското икономическо чудо” /Wirtschaftswunder /. Е, казвахме си ние, благоденствието наближи, въпрос на няколко години е да се върнем в обществото на цивилизованите народи и заемем достойно мястото си в свободния, лъскав и напълно демократичен свят.
Нито едно от тези очаквания не се сбъдна. Четвърт век по-късно България се намира в огромна духовна и икономическа криза, напомняща не само социалистическото безвремие, но и сравнима с национална катастрофа. Обезверена нация, масова безработица, беззаконие, корупция в невероятни размери, нечувана девалвация на моралните стойности, компрометирано здравеопазване, западнало образование, избягало завинаги цяло младо поколение. Всеки ден медиите осветляват нечия ужасна драма, самоубийство, недоимък, унижение. Те всъщност са много, много повече -защото има хиляди хора, умиращи заради липсата на здравни осигуровки, хиляди инвалиди, преживяващи с по сто и няколко лева, стотици хиляди социално слаби, чакащи с надежда два пъти в годината кашона с леща и бутилка олио с благородния надпис “Помощ от ЕС”. Българите днес са най-отчаяната нация, с “най-декапитализираната икономика”, с най-неефективната съдебна система, с най-неграмотните ученици в Европа, с нарастващо в геометрична прогресия циганско население, променящо много бързо и видимо демографския облик на цели региони, с ясно очертано разделение на свръхбедни и свръхбогати – белег на т.нар. “бананови” републики. Да не говорим за престъпността, разпространението на наркотици, свободното проповядване на радикален ислям, за огромния списък общини, молещи Брюксел да им отпусне пари за преасфалтиране на 3 улици или нови плочки за на някой тротоар. Сякаш дойде “сиромашията, която ни убива и нравствено, и физически…” – за която бе писал някога великия Ботев.
Но най-страшната от тези злини е опасността да дойде края на една идея – идеята за България. Днес думите “Родина”, “Аспарух”, “Симеон”, “Иван Асен Втори”, “Шипка”, “Левски”, “Ботев”, “Вазов” са или нещо абстрактно и неразбираемо, или просто имена на улици, площади или пазари за хиляди млади хора. Една анкета сред подрастващи от края на миналата година установи, че над 90% от тях имат само едно желание – да се махнат от тази страна и то завинаги. Няма съмнение, че ще го направят. Те са поколението на прехода и са израсли с хиперинфлацията, мутрите, чалгата, безнаказаността, заменките, фалитите, с фалша, празните думи и обещания на толкова политици и правителства. Те помнят тревогите и мизерията на родителите си и благоденствието на кварталните мутри. След 50 години – ако сегашните тенденции се запазят – на територията на България ще живеят едва 5 милиона души и един твърде малък процент ще са българи. И както до неотдавна мургави български граждани отговаряха уклончиво на въпроса какви са с думите “Аз съм от малцинствата”, много вероятно е и бъдещите българчета с неудобство да казват същото, но в собствената си страна. Напълно е възможно в идните векове името България да остане свързано единствено със спомена за изчезнал народ, разпръснал се посвета заради и изгубил безвъзвратно Родината.си.
Кой убива идеята и усещането за България? Кой би искал да зачеркне хилядолетния ни идеал, оцелял през толкова перипетии и епохи на неописани и неописуеми страдания? Къде изчезна оня патриотизъм, с който българските войници вървяха пеш три дни и нощи от турската граница до възвишенията на Сливница през 1885-а за честа да влязат в бой и умрат за Родината си? Къде остана всенародната радост при вестта за началото на Балканската война през 1912-а, когато всички църковни камбани в България забиха тържествено, а населението се прегръщаше като на сватба? Напразни ли са били всички велики български победи – от тази на Аспарух при Онгъла до Шипка, Одрин и Дойран? Напразна ли е била саможертвата на героите ни, вековният стоицизъм, “изтърпяване на нетърпимото”? Имаше ли в крайна сметка смисъл от Априлското въстание, от Перущица и Батак ?
Страшен е самият факт, че подобни въпроси могат да бъдат зададени.
Исторически погледнато, добрият, благороден и демократичен Западен свят сякаш предпочиташе да останем в небитието. България би могла да види свобода много по-рано ако Наполеон не бе нападнал Русия в началото на ХІХ в. Великите сили реагират гневно и яростно при появата на Санстефанска България, която включва два български вилаета според османските карти – Източен и Западен . Тази нова голяма балканска страна, населена с българи – от Охрид и Ниш до Лозенград и Галац ги кара веднага да поискат ревизия на мирния договор и да свикат позорния Берлински конгрес. Великобритания дори изпраща флота си при Дарданелите за да предотврати превземането на Цариград и пълния разгром на Турция. В Берлин британския външен министър Бенджамин Дизраели освен всичко друго иска София и Варна да бъдат извадени от Княжество България. Същият Дизраели, за когото Вазов пише при вестта за кончината му :“и всичко се засмя- от Лондон до Батак”. На Берлинският конгрес представители имат Румъния, Сърбия и дори Черна гора, но не и България. Ужасното решение да разкъсат страната ни на 5 части отвори огромна рана в душите на милиони българи, а голяма част от тях са върнати безмилостно в ръцете на вековния поробител.
Западният свят не ни протяга ръка и 7 години по-късно, когато след обявяване на Съединението младата българска войска разбива напълно нахлулите сръбски. Армии, но поне не иска промяна на статуквото. Неадекватното държане на Фердинанд и недомислието да не пратим войска в Македония през Първата Балканска война доведе до нова национална катастрофа. Също толкова пагубно бе решението да застанем на страната на губещите в последвалите две световни войни, с което завинаги се простихме с надеждите за национално обединение. Ньойският мирен договор още веднъж унижи и разкъса България, след края и на Втората световна война за нас пак бе отредено място сред победените.
Можем да потърсим краха на идеята за България и в годините след 9-ти септември, когато бяха отречени и забранени вековните вярвания и традиции на българина. “И чуждите завоеватели не можаха да победят тази ДЪРЖАВА НА ДУХА, защото в защита на българския народ в плътен строй стояха българският език, писменост и култура” – пише с възхищение академик Дмитрий Лихачов. Но което не успяха чуждите, направиха го свои. Идеологията опита замени и забрани християнството. Комунистическият режим направи всичко, за да възпита поколения от “интернационалисти-безотечественици”. Националното самосъзнание бе оставено на втори план, по-важна бе предаността към партията. Стигна се до насилствено отричане на българското и българщината в цяла Югозападна България заради решението на Сталин и Коминтерна. Дори патриархът Вазов бе заклеймен като буржоазен писател-шовинист, да не говорим за стотиците хиляди избити, арестувани и интернирани българи. Елитът на нацията бе унищожен безмилостно, в желязната хватка на ДС попаднаха свещеници, лекари, адвокати, писатели, предприемачи, учени и т.н. Новият режим нямаше нужда от мислещи хора, а единствено от сляпо подчинение, промити мозъци и скандиране до безкрай на партийните лозунги. Заклеймена като най-верния сателит на Москва, за България на Запад се създаде изключително негативна представа, олицетворение на която бе истерията след покушението срещу папа Йоан- Павел Втори и българската “следа”. Самият Агджа разкри наскоро в биографията си, че поръчителят е аятолах Хомейни, но това е друга тема.
Дали заради тази представа или пак поради решение на някои велики сили, безспорен е фактът, че Западът практически не помогна с нищо на България след падането на социлистическия блок. Крупни инвеститори така и не дойдоха, по-голямата част от чуждите инвестиции бяха и са насочени към строителството на хотели, офис-сгради и молове и твърде малко предприятия. Преходът към пазарна икономика се превърна в голямото Крадене, в разграбване и ликвидация на българската индустрия и природни богатства. Западът можеше да вложи няколко десетки милиарда у нас – както го направи например за бедна Испания, когато влезе в ЕИО, или дори няколко стотици милиарда – за да да спаси фалирала Гърция, но не пожела да го стори. Когато България фалира, милиони българи бяха принудени да работят при унизителни условия във ферми и като болногледачи, сервитьори и масажисти – нормално за една обслужваща нация. За чужденеца България е известна приятна и евтина дестинация с евтини нощувки, евтин алкохол, евтини магистрали, евтини жени, евтин секс, евтини политици и като цяло – евтини хора.
Отношението към нас като към хора “втора ръка” и в момента не се е променило. Ето един пример. На 8 ааприл 2014 год. стана ясно, че в Брюксел не са гледали проектното предложение на България за тунела под Шипка и ЕК отлага разглеждането му за следващ програмен период. Причината – съдебен спор за трасето. А всъщност става дума за един от най-важните проекти, защото би дал осъществил бърза и удобна връзка между два големи региона в Северна и Южна България, разделени от Стара планина. За тунел под Шипка се говори още от 1879-а година, а през декември 1897 г. Народното събрание единодушно одобрява проект за прокарването му. По една или друга причина той не е реализиран, а е изградена жп линията Царева ливада – Дъбово. Днес тунелът би струвал около 100 милиона евро, но за съжаление пак няма от къде да се намерят, тъй като явно за ЕС той не е приоритет.
Малко преди завършването на втория мост над Дунав се заговори за изграждане на нов високоскоростен жп път от София до Видин, който би съкратил пътуването от 4 на 2 часа. Изведнъж се появи готов проект, включващ 160 моста и 19 тунела с обща дължина над 36 км и стойност 2 милиарда и 600 милиона евро. Парите трябваше да дойдат по програма “Транспорт” и от НКЖИ обявиха предварително, че са почти осигурени и строителството започва. За обжалване на трасето и съдебни спорове не споменаха нищо.
Няма съмнение, за Европа е хубаво да има бърза връзка с Азия. Но за нас като страна е в пъти по-важно да има път между Русе, Велико Търново, Плевен, Ловеч, Севлиево, Габрово от Северна България и Пловдив, Стара Загора, Хасково, Казанлък от Южна България. Защото в тези райони живеят няколко милиона български граждани, а почти всички старопланинските проходи са затворени през зимата.
Една староиндийска мъдрост казва, че ако един човек не помни своето минало, това е краят на личността му. Същото се отнася и за всеки народ. Казал ни го е още Паисий. Едва ли българина, надживял Византийската, Османската и съветската империи ще изчезне толкова лесно от лицето на земята. Генът ни е да се борим и да оцеляваме, но е хубаво да се съхраним не само физически, но и да опазим автентичната идея за България, онази идея, от която предците ни и отстояваха с цената на всичко.
Румен Хитов
Comments