Веселин Марешки е будител. Народен при това.
Това не е толкова странно, колкото звучи в началото.
На пръв поглед усилията на Веселин Марешки от последните месеци – да разкрие престъпните схеми на политици и дори държавни институции, техните приятелски кръгове и приближени обръчи от фирми, изглеждат обречени, кауза пердута . Той е сам, няма своя партия, срещу него са солидни и стари партии с уж много членове и симпатизанти, някои от които здраво стискат властта и с нея манипулират и заплашват населението ни. Срещу него са мастити политици, натрупали много милиарди заради неблагоразумието на народа ни да им даде изпълнителната власт. Нещо повече, Веселин Марешки се опълчи на огромни и свръхбогати компании и за всеобщо учудване успя да ги победи в няколко града, разкривайки престъпното и умишлено нехайство на държавата, но така предизвика гнева истинските управляващи, а не само на бутафорните президент и правителство. Марешки изглеждаше повече като Дон Кихот, тръгнал на бой с мелниците – красиво-романтичен борец за справедливост без шанс да направи друго освен да размаха заплашително копието си, преди да падне от коня.
Така беше в началото. Сега картината е друга. В него хората започнаха да припознават някой, който са чакали дълго. Някак неусетно всички започнаха да го харесват, защото осъзнаха, че е един от тях и като тях, а не от „елита”, че е честен, добронамерен, чувствителен към болките им, който е постигнал много съвсем сам и има интелекта, енергията и желанието да промени тази страна. Той изведнъж заговори и направи много за обикновения, малкия, неизвестния човек. Това е най-големият „грях” на Веселин Марешки за онези, които дърпат лостовете на властта и говорят с надменни директиви и с лоши погледи от парламентарната трибуна. Те могат да му простят разбития с гръм и трясък монопол, но да обърне внимание на безличната маса от безименни граждани и дори да види в нея сбор от уникални и неповторими личности – това е наистина непростимо.
Веселин Марешки се оказа човек – а не кукла на конци с програмирани отговори – и като истински човек с душата си разбира теготите и на миньора, и на учителя, на шофьора на такси, на хлебаря, на безбработния, на болния. Българите преоткриха в него свой приятел и другар, патриот, родолюбец, широко скроен човек с достойнство и чест.
Това, че не е политик и няма партия, е негово огромно предимство. Защото иначе щеше да е изрекъл хиляди празни обещания пред симпатизанти, щеше да е дал безброй рецепти и фалшиви предписания по предизборни срещи и митинги. В своята скромна кампания Веселин Марешки просто застана пред хората, такъв, какъвто е. Думите му са прости, топли и истински, няма научени предварително лъскави фрази и пози, няма театрално отработени движения. Той просто показва какво е постигнал и колко много е направил за хора, които не познава, не е срещал и може би никога няма да види, но знае, че ги има. Знае, че в панелните апартаменти или малките селски къщи още живеят, дишат, мечтаят хора като него – от плът и кръв, чувствителни на студ и болка. Знае, че голяма част от българските семейства въздишат и тъгуват за децата си, отдавна заминали в чужбина и решили завинаги да останат там заради невъзможността да живеят и работят спокойно и достойно в своята родна страна. Знае също, че стотици хиляди са под прага на бедността, че се тревожат днес и сега за насъщния, че някои няма с какво да изпратят децата си на училище или да им купят нова дреха. Знае още, че младежите са объркани и несигурни, защото разбират, че държавата я има само на хартия и виждат ясно с детските си очи и лицемерието на обществото, и безнаказаността на престъпниците, и мъката в очите на родителите си.
Веселин Марешки разбира прекрасно добре, че обикновения, неизвестния, средностатистическия гражданин не е господин Никой, а Някой, Човек, който има право и заслужава нормален живот – със своите радости и моменти на подем, присъщи на всеки един живот.
Все повече български граждани осъзнаха изведнъж, че усилията на българския Дон Кихот не изглеждат обречени.
Веселин Марешки иска да промени всичко, като започне от държавата. Той иска да види България нормална държава.
Нормалната държава се грижи за своите граждани, решава техните проблеми, а не на чужди граждани. Тя инвестира в образование и здравеопазване, защото там се кове бъдещето й – чрез ново здраво и умно поколение.
Тя мисли за малкия бизнес, а не го задушава. Защото наличието на средна класа е основополагащ камък за всяка икономика, за високо потребление и добър стандарт.
Нормалната държава уважава учителите и лекарите, защото от тях зависи духовното и физическо здраве на нацията.
Тя арестува и вкарва в затвора престъпниците, защото иначе те ще продължат да изнасилват и продават наркотици на децата ни.
Тя осигурява добър живот за пенсионерите си, които след 40 и повече години труд имат право на достойни старини.
Тя не прогонва цялото си младо поколение, защото утре няма да я има без него, а му осигурява работа и добри перспективи.
От поне 100 години на българската политическа сцена не е се появявал някой, който не е обвързан с партии, няма нужда от облагодетелстване и е решил да помогне безкористно и на другите – ей така, от любов към страната си и своите сънародници. Тези романтични хора останаха в миналото ни. Но странно, и днес пак си спомняме за тях.
Не беше ли смешен и наивен като Дон Кихот в началото хилендарския монах Паисий, решил да събуди цял един заспал народ, незнаещ нито кой е, нито какъв е бил? Неговата история бе прочетена или разказана първо в една къща, после в друга и накрая тоя народ си отвори очите за своето минало величие?
Не беше ли безумно смел и наивен и Дякона Левски, сам опълчил се на една световна империя? Първо един съмишленик, после втори, и накрая – както бе казал великият Вазов –
И в няколко дена тайно и полека
народът порасте на няколко века!
Все повече българи разбират и ще разбират, че усилията на Веселин Марешки не са Донкихотовски, а Паисиевски. Той печели всеки ден все повече симпатизанти и съмишленици. Той иска да ни върне към нормален живот – право, което имаме по конституция, но си остава от сферата на добрите пожелания. Но той иска първо да ни събуди. Да се осъзнаем и опомним – кои сме, къде бяхме и къде отиваме.
Честит Ден на народните будители! Празнуват го само тези, които са събудени или искат да се събудят.
Comments
Please follow and like us:
Кл. думи:
Будители
Веселин Марешки
избори
Денят на будителите е само за тези, които искат да се събудят
Веселин Марешки е будител. Народен при това.
Това не е толкова странно, колкото звучи в началото.
На пръв поглед усилията на Веселин Марешки от последните месеци – да разкрие престъпните схеми на политици и дори държавни институции, техните приятелски кръгове и приближени обръчи от фирми, изглеждат обречени, кауза пердута . Той е сам, няма своя партия, срещу него са солидни и стари партии с уж много членове и симпатизанти, някои от които здраво стискат властта и с нея манипулират и заплашват населението ни. Срещу него са мастити политици, натрупали много милиарди заради неблагоразумието на народа ни да им даде изпълнителната власт. Нещо повече, Веселин Марешки се опълчи на огромни и свръхбогати компании и за всеобщо учудване успя да ги победи в няколко града, разкривайки престъпното и умишлено нехайство на държавата, но така предизвика гнева истинските управляващи, а не само на бутафорните президент и правителство. Марешки изглеждаше повече като Дон Кихот, тръгнал на бой с мелниците – красиво-романтичен борец за справедливост без шанс да направи друго освен да размаха заплашително копието си, преди да падне от коня.
Така беше в началото. Сега картината е друга. В него хората започнаха да припознават някой, който са чакали дълго. Някак неусетно всички започнаха да го харесват, защото осъзнаха, че е един от тях и като тях, а не от „елита”, че е честен, добронамерен, чувствителен към болките им, който е постигнал много съвсем сам и има интелекта, енергията и желанието да промени тази страна. Той изведнъж заговори и направи много за обикновения, малкия, неизвестния човек. Това е най-големият „грях” на Веселин Марешки за онези, които дърпат лостовете на властта и говорят с надменни директиви и с лоши погледи от парламентарната трибуна. Те могат да му простят разбития с гръм и трясък монопол, но да обърне внимание на безличната маса от безименни граждани и дори да види в нея сбор от уникални и неповторими личности – това е наистина непростимо.
Веселин Марешки се оказа човек – а не кукла на конци с програмирани отговори – и като истински човек с душата си разбира теготите и на миньора, и на учителя, на шофьора на такси, на хлебаря, на безбработния, на болния. Българите преоткриха в него свой приятел и другар, патриот, родолюбец, широко скроен човек с достойнство и чест.
Това, че не е политик и няма партия, е негово огромно предимство. Защото иначе щеше да е изрекъл хиляди празни обещания пред симпатизанти, щеше да е дал безброй рецепти и фалшиви предписания по предизборни срещи и митинги. В своята скромна кампания Веселин Марешки просто застана пред хората, такъв, какъвто е. Думите му са прости, топли и истински, няма научени предварително лъскави фрази и пози, няма театрално отработени движения. Той просто показва какво е постигнал и колко много е направил за хора, които не познава, не е срещал и може би никога няма да види, но знае, че ги има. Знае, че в панелните апартаменти или малките селски къщи още живеят, дишат, мечтаят хора като него – от плът и кръв, чувствителни на студ и болка. Знае, че голяма част от българските семейства въздишат и тъгуват за децата си, отдавна заминали в чужбина и решили завинаги да останат там заради невъзможността да живеят и работят спокойно и достойно в своята родна страна. Знае също, че стотици хиляди са под прага на бедността, че се тревожат днес и сега за насъщния, че някои няма с какво да изпратят децата си на училище или да им купят нова дреха. Знае още, че младежите са объркани и несигурни, защото разбират, че държавата я има само на хартия и виждат ясно с детските си очи и лицемерието на обществото, и безнаказаността на престъпниците, и мъката в очите на родителите си.
Веселин Марешки разбира прекрасно добре, че обикновения, неизвестния, средностатистическия гражданин не е господин Никой, а Някой, Човек, който има право и заслужава нормален живот – със своите радости и моменти на подем, присъщи на всеки един живот.
Все повече български граждани осъзнаха изведнъж, че усилията на българския Дон Кихот не изглеждат обречени.
Веселин Марешки иска да промени всичко, като започне от държавата. Той иска да види България нормална държава.
Нормалната държава се грижи за своите граждани, решава техните проблеми, а не на чужди граждани. Тя инвестира в образование и здравеопазване, защото там се кове бъдещето й – чрез ново здраво и умно поколение.
Тя мисли за малкия бизнес, а не го задушава. Защото наличието на средна класа е основополагащ камък за всяка икономика, за високо потребление и добър стандарт.
Нормалната държава уважава учителите и лекарите, защото от тях зависи духовното и физическо здраве на нацията.
Тя арестува и вкарва в затвора престъпниците, защото иначе те ще продължат да изнасилват и продават наркотици на децата ни.
Тя осигурява добър живот за пенсионерите си, които след 40 и повече години труд имат право на достойни старини.
Тя не прогонва цялото си младо поколение, защото утре няма да я има без него, а му осигурява работа и добри перспективи.
От поне 100 години на българската политическа сцена не е се появявал някой, който не е обвързан с партии, няма нужда от облагодетелстване и е решил да помогне безкористно и на другите – ей така, от любов към страната си и своите сънародници. Тези романтични хора останаха в миналото ни. Но странно, и днес пак си спомняме за тях.
Не беше ли смешен и наивен като Дон Кихот в началото хилендарския монах Паисий, решил да събуди цял един заспал народ, незнаещ нито кой е, нито какъв е бил? Неговата история бе прочетена или разказана първо в една къща, после в друга и накрая тоя народ си отвори очите за своето минало величие?
Не беше ли безумно смел и наивен и Дякона Левски, сам опълчил се на една световна империя? Първо един съмишленик, после втори, и накрая – както бе казал великият Вазов –
И в няколко дена тайно и полека
народът порасте на няколко века!
Все повече българи разбират и ще разбират, че усилията на Веселин Марешки не са Донкихотовски, а Паисиевски. Той печели всеки ден все повече симпатизанти и съмишленици. Той иска да ни върне към нормален живот – право, което имаме по конституция, но си остава от сферата на добрите пожелания. Но той иска първо да ни събуди. Да се осъзнаем и опомним – кои сме, къде бяхме и къде отиваме.
Честит Ден на народните будители! Празнуват го само тези, които са събудени или искат да се събудят.
Comments